Всичко се случи отново в последния момент, разбира се, получих си е-тикета по мейла на 1 юли, докато бях в кратка отпуска (при нас понятието „отпуск” е леко нецензурно) на нашето си море. Данните са:
SUN 11JUL SOFIA BG VIENNA AT 0835 0920 Airbus A320-200
SUN 11JUL VIENNA AT DUBROVNIK HR 1315 1440 Boeing 737-800
FRI 16JUL DUBROVNIK HR VIENNA AT 1525 1650 Airbus A319-100
FRI 16JUL VIENNA AT SOFIA BG 1755 2030 BAE 146-200
Очертаваше се приличен престой във Виена, от който исках да се възползвам максимално. В сайта на летището рекламираха някакъв Visitair center, който изглеждаше примамлив. Набелязах си го като цел №2. За единица оставих малко да се помотаем с колежката по магазините, все пак сме жени;)
Обичайните и вече поомръзнали на публиката снимки от летище София ги попропускам. Но не мога да се въздържа да снимам. Нашето си птиче.
Мястото ми е 26А, разбира се. Картинката, която винаги снимам
Голяма мъка е това хубаво птиче да отлежава тук
Клипчето от излитането по 27: http://www.youtube.com/watch?v=jkxqnffyFC4
Лавината все още си стои, за статистиката на Делян.
Ето тук се вижда къде работя. Упс, и двете ми работни места. А там някъде живея, т.е. спя, докато не съм на работа
Забележете Камен дел – изглежда като връх на хълм вече. Значи сме се издигнали над 1600 м. 
Стара планина. Красива е!
Изплъзваме се от границите на България.
Ееех, къде сме тръгнали, те вече се връщат...
По едно време се разнесе приятно ухание на топли килфи или нещо такова. Е, тъй като летяхме в опашката, до нас пристигнаха накрая. Оказаха се гевречета, наистина приятни, но леко малки, като за сутрешен полет. А миналата година имаше далеч по-хубави сладкиши... Добре че не обичам да закусвам. Снимка на гевречето предстои в следващия рипорт.
Унгарски Дунав.
И Балатон.
Ето тук са кацали нашите приятели от космоса
Все познати за много от вас гледки, но ми се струва, че си заслужават да се покажат отново.
Кацаме по 16: http://www.youtube.com/watch?v=LGUhsppK4x4
Вече сме долу, а по другата писта това приятелче каца срещу нас.
Ето го и него в цял ръст. Дребосъче
Тук нещо разваля симетрията. Хм.
След много кратка разходка по магазините, започна ходенето по мъките. С разпечатана брошура на Визитеър центъра в ръка започнахме да разпитваме къде е. От тук, на ляво, долу, в дясно и накрая се озовахме извън летището, по една безлюдна улица и го намерихме. Но се бяха постарали добре да го скрият. Оказа се мултимедийна зала с много информация за летището, самолетите и т.н. За съжаление целият ни път се оказа напразен - всичко беше на немски. Планират да го направят и на английски, но по-нататък. Имаше и неща, които се разбират на всеки език:
Върнахме се обратно на летището. Този е много мил с цветето на опашката си.
А ето го и нашето пиле.
Мястото ми е отново в опашката, 30А. Много ми харесаха катарамите на коланите в самолетите. Наистина са идейни!
Традиционната картинка.
И най-любимото птиче в списанието.
Ама голям уинглет, а
Излитане: http://www.youtube.com/watch?v=XkrXMFYO8KQ
И тези подредени поля. Много са характерни.
Мравки някакви си пълзят там долу;)
И летището.
За съжаление времето се заоблачи. Леко, но достатъчно, за да пречи на снимките.
Друга гледна точка към Балатон. Облаците го заобикалят
Отново очаквахме геврече, но този път се оказа вафла. Ееех, спомени за онези сладкиши… Бившата вече вафла
Поглед навън
Характерният релеф за хърватското крайбрежие.
Я да видим колко летища ще преброя, докато намерим нашето. Едно...
Второ... Опитах се да ги позная, но нещо не успях да ги оприлича на това, което се вижда в google maps.
Ето го второто от по-далеч.
Моренце.
И най-накрая се насочваме към нашето летище.
Даже се вижда хотела, в който ще се проведе обучението (Hoteli Croatia), както и къде ще живеем (един от Iberostar-ите).
Малко близо ми се вижда този завой към летището, но моето мнение е на неспециалист.
Кацането по 30: http://www.youtube.com/watch?v=uDC5FXsmpLg
Посрещачите
Пуснаха ни пеша по перона и започна моята болест. Добре че не съм сама, иначе щях да си откарам цял ден на летището, снимайки. Колежката е достатъчно благоразумна и надеждна, за да ме дърпа, когато е необходимо.
От летището взехме такси, уговорено предварително по мейла. За няма и 5 км от там до Цавтат платихме 15 евро. И това е редовна цена, няма по-ниска. Общината се е погрижила да тормози чужденците или всъщност да осигури прехрана на шофьорите, като спре редовният автобусен превоз от и до летището в неделя. Така де, и те трябва да живеят от нещо. Но такива цени не ми се беше случвало да видя.
Таксито ни закара до хотела, симпатичен хърватин с добър английски. В Цавтат има три хотела на Иберостар, бях направила резервация за две стаи в този, който е в центъра на селцето (местните го наричат град, но е мъничко за град), до автогарата и носи неговото име. Да, ама не. Рецепционистката ни обясни, че за нас има стаи в последния, най-далечния хотел – Епидаурус. Независимо, че съм направила резервация, гарантирала съм с кредитна карта (всъщност дебитна) и никой дори не ми беше писал по мейла за това. Съгласихме се, нямаше как да спим на плажа. За момент се замислих дали да не поискаме да ни преместят в 4-звездния Албатрос, който е и с басейн, но реших да не съм нахална. Закараха ни с техен превоз до хотел Епидаурус, с комплиментите на хотела за ол инклузив (който така и не ползвахме, защото в обучението влизаше и обяд). Оказа се, че от хотела, в който щяха да ни обучават, до този, в който ще спим, разстоянието е 1,9 км. Автобуси няма, а такситата искат 10-тина евро за превоз. Аз обичам да ходя пеша, но колежката... А като допълним и стълбите, които трябваше да изкачим (50-70 м денивелация) и спортното преживяване ставаше супер. Голям кеф! Впоследствие видяхме, че плажа на първия Иберостар е по-малък, а разбрахме от друг курсист, че водата не е много чиста, защото залива е по-затворен. Изобщо не съжалявах, че са ни преместили.
Ето затова толкова исках да съм тук. Точно над нас е.
А какви лодчици има...
Настанихме се и веднага отидохме да видим самият Дубровник. Слагам малко снимки от там. Не видях нищо невиждано, много напомня на Италия. Да, хубаво е, не може да се отрече. За съжаление не успях да се кача на градските стени и да се возя на лифта – остава за следващият път. А в един от дните там са играли тенис на площада в стария град, но билета е бил с цена за следващия живот.
Имам слабост към котки.
Забележете колко голям кораб и колко е близо до брега. Бреговете са стръмни, т.е. логично е релефа над водата да продължава по същия начин и под водата. Младо море.
Зад кораба е Цавтат.
Това е гледка от прозореца ми. Всяка сутрин ми се полагаше спартанско плуване в ограденото „басейнче”. Леко засрамих останалите гости на хотела, без да звучи самохвално, но не видях някой да плува по-добре от мен. Иначе морето им е уникално! Няма вълни – точно като в езеро, страхотно е за кроул, има страхотна видимост, по-плаваемо е от нашето заради по-голямата соленост, но и после се пие много вода. И най-важното – пълно е с риби. Огромни, на стада и поединично. Първата по-голяма риба, която видях, доста ме стресна – просто не я очаквах. Но пък е по-студено от нашето море. Може би 21-22 градуса. И няма пясък. Всичко е камъни, остри и бодливи, но бързо се достига плаваема дълбочина и се забравя за камънаците. Масово плажуващите бяха с едни обувчици за водна среда, но аз не можех, заради плавниците.
Ето го и морето, неприлично рано сутрин. Някой ще каца, а после някой друг ще плува. Така една сутрин ме изненада огромно пиле, тъкмо излизах от водата и един товарен джъмбо се насочваше към пистата. Беше величествено!
Това пък е гледка от Хотел Кроатия - 5 звезди, не ни стигнаха командировъчните, за да живеем там. Но пък щеше да ни е скучно. А и в интерес на истината, 3-звездният Иберостар се представи отлично откъм храна, и като количество, и като качество. Това, което обядвахме в 5-звездния, не беше нито по-хубаво, нито повече от вечерята в 3-звездния. Да не говорим, че не предлагаха плодове, а в нашия хотел имаше всякакви и в изобилие. Изядох им аржентинските круши
Поглед надолу – в дясно трябва да са стъпалата-убийци, а това са (вероятно) римски сгради.
Доста самолети видях за тези 6 дни.
Това е интересно занимание. За съжаление нямахме време за подобни забавления, курсът ни отнемаше времето от 8:30 до 17, но все пак за това ни бяха изпратили там.
Това „игрище” сутрин беше само тиня заради отлива, но въпреки това е много идейно.
Само това ми хареса от автопарка.
Иии пак любимото пиле. Колко жалко, че не летях с него.
Доста тренират децата в Цавтат. Истински морски хора, с традиции.
Естествен мини-басейн. Колежката реши да си доведе децата тук да пляскат на спокойствие във водата. Може би догодина.
Това е цъфнал столетник – само цвета му. Растителността беше много приятна, особено палмите със стъбла като гигантски ананаси.
И да, начинаещите фотографи снимат залези. Ми, като няма изгреви
Вчерашният лайнер си отива (или пък е друг). Ама как пуши...
Нощна снимка от балкона на стаята ми. Голямото светло петно е дискотека, за която ми трябваше малко динамит едната вечер. Добре че имах климатик в стаята и можех да спя на затворен прозорец.
Като цяло Дубровнишкия район ми хареса много. Навсякъде има карти на всичко, дори и на най-малкото селценце (като в белите страни), всички говорят английски, обслужването е на ниво, морето е чисто и пълно с риби. Всичко това може да компенсира липсата на плажна ивица, високата соленост и по-студената вода. Абе, имам чувството, че там през зимата хората от нямане какво да правят, седят и учат чужди езици. Само един-единствен човек не говореше английски (възрастен дядо), а всички останали демонстрираха лингвистични умения и на немски, руски и френски, а може би и на още езици. Направо са уникални! Но кога Хърватска ще влезе в Евросъюза, че роуминга ми направи сметката космическа?
За съжаление 6-те дни изтекоха много бързо и трябваше да си тръгваме. За наш късмет в петък имаше автобуси от и до летището, и въпреки че ги бяха пуснали през 3-4 часа, имаше удобен и за нашия полет. С колежката решихме, че няма да ни е проблем да си дърпаме куфарите от хотела ни до автогарата (километър и малко), а автобуса ни закара директно на самото летище. От предния ден се бяхме чекирали онлайн от Виена до София, но за провинциалното летище Дубровник беше невъзможно това да се случи. Не можеше и да ни дадат бордни карти от Виена до София, а имахме много малко време да си ги търсим в самата Виена. Поне ни сложиха тагчета на багажа Short connection, които да помогнат багажа ни да пристигне заедно с нас в София. Впоследствие се оказа, че не могат да ми начислят и милите за този полет (както и за следващия, но защото е код шеър). Трябваше да си ги поискам на място, но кой да се сети.
На макета на летището е предвидено място и за любимия ми самолет. Явно е чест гост там.
Чичко Целзий на опашката на този скандинавец.
И още пилета.
Всички пътници ги пускаха пеша по перона до самолета им, само на Бритиш им осигуриха автобусче. Може би защото техният самолет беше паркиран по-далеч. Или пък са връзкари
Срамежливият пощенски самолет.
Иии нашето птиче. Малко закъсня, не беше ясно дали ще си „хванем” следващият полет, но бяхме сравнително спокойни, защото имаше още цели два до София след нашия. Но пък е далеч по-удобно да се прибереш по светло, отколкото в малките часове.
Този дойде след нас.
А тези двамата в тъча чак сега успях да ги мерна.
Въпреки че бяхме на втория етаж, с идеята за ръкав, ръкава завършваше отново на перона и отидохме пеша до машината.
Отново в опашката, място 22F
Това май вече омръзна.
Излитаме: http://www.youtube.com/watch?v=qM0XTxfaycg
Пак вафла за храна, ех, къде е бг еър да ни нахрани със сандвич. Там това поне беше сигурно.
Нещо не прецених слънцето и снимките не се получиха. Ето още едно летище, някъде в Хърватска, може би.
Затова пък се случи да кацнем над Виена. Видях това, което щях да опозная следващата седмица. Защо ли изобщо се връщах в София в петък вечер, като в неделя сутрин отново щях да летя за Виена? Как защо, за да си видя любимите хора.
Тук, около тези разкопки, препусках пеша, за да хвана работното време на един музей. Но това е в другия рипорт.
Кацането: http://www.youtube.com/watch?v=IynIOETwlys
Вече на летището, имахме само 45 минути до полета. Трябваше да тичаме от единия край на терминала до другия, да стоим на безсмислена опашка, да се борим с бездушни хора, но най-накрая успяхме. Независимо, че имахме онлайн чек ин, ни трябваха бордни карти на хартия, за да отчетем командировката. В предния самолет ни казаха, че картите ни са на гейта. На гейта секюрити-служителката твърдеше, че ги няма. Номерът било да се поиска да дойде представител на авиокомпанията, за да оправи проблема. Издадоха ни бордни карти, всичко беше наред и най-накрая ни пуснаха при останалите пътници. Ето го птичето. И очакваната храна в него – нямахме време да потърсим нещо на летището, а бяхме навън от 10 ч. сутринта.
Бях си взела място 16F, защото от сайта на Остриан не даваха по-задно, но самолета се оказа с няколко реда повече. С разрешение се преместихме най-отзад.
Този ще излита изпод крилото ни.
И ние излитаме : http://www.youtube.com/watch?v=Qot3ZbHm00I
За щастие не ни разочароваха, сандвич имаше и беше изяден с благодарност. Отново не бях преценила слънцето и снимките не ставаха. Това пак трябва да е летище.
Острите планини в Сърбия вече са ми много познати. Близо сме.
И София! Най-накрая, изморителното пътуване ще приключи!
Целият път срещу слънцето си заслужаваше, за да видя София от горе. От кога исках да кацна над града по светло. За съжаление с мръсното прозорче и струята от двигателите снимките не са каквито ми се искаше.
Изчезнало ми е клипчето от кацането, за пръв път ми се случва такова нещо.
А, защо е такова заглавието на рипорта: когато кацнахме в Дубровник, куфарът ми се появи един от първите на лентата, заедно с куфарите на закъснелите пътници. Видях, че един от циповете е разместен – ясно е, че е отварян. По принцип никога не си заключвам куфара, за да не затруднявам службите по сигурността, а и знам, че ако има нещо, което искат да проверят – ще намерят начин да го отворят. Набързо прегледах – нищо не липсваше. Най-ценните ми неща носех в раницата – лаптоп, кабели и т.н. Когато се настанихме в хотела обаче, си прегледах багажа и видях, че липсва пакет захар. Знаех, че може да им се стори подозрителен и именно затова го оставих в куфара – да го видят на „твърдите” лъчи, за да са сигурни какво е и ако искат – дори да го тестват на място. Но не вярвах, че ще ми го вземат всичкия. Наистина са се престарали! И това е станало на летище Виена, нашите явно са свикнали с пакети захар. Естествено, писах на Остриан, те ми се извиниха хиляда пъти, но ми казаха, че не носят отговорност за храна, пренасяна в куфара. Не съм искала и повече – извинението ми беше достатъчно. Все пак авиокомпанията не може да отговаря за дейността на летищните власти. Така че вече съм в черните списъци на трафикатните
Кацането над Виена по полоса 11 е голямо изживяване... Направила си чудесни снимки от захода... Въобще великолепно и приятно.