С Air Via по новата линия на Wizz до Будапеща (50+ снимки)
Публикувано на: 18 Апр 2012 09:56Ето, че няколко месеца след първия ми trip report дойде време за втори! Този път ще представя пътуването ми до „Дунавската перла” – Будапеща!
По принцип това пътуване не беше планирано, но след като Wizz пуснаха линията SOF-BUD просто нямаше как да устоя на изкушението от ниските цени и набързо резервирах четири билета за мен и родата.
Така, на 5-ти април най-накрая дойде време за заминаване.
Няколко дни преди заминаването следях полетите на Wizz на радара. Явно поради недостиг на самолети (предполагам има нещо общо с фалита на Malev, бясната експанзия в Будапеща и съревнованието с Ryanair) „розовите” бяха наели самолет на Air Via да изпълнява част от полетите им от София. Впоследствие се оказа, че с именно такъв самолет ще летим до Унгария и обратно.
На 5-ти вечерта дойде време за полета.
SOF-BUD
Wizz Air, operated by Air Via
Airbus 320,
Регистрация: LZ - MDA
Затоварване: 80%
Място: 23 А
Когато пристигнахме на летището там беше като призрачен град в Дивия запад – никакво движение и почти никакви хора. Гишетата за check-in вече бяха отворени, но нямаше опашка каквато бях свикнал да виждам.
Оставихме си багажа безпроблемно и без чакане и отидохме на гейта. При преминаването през проверката за сигурност умрелите от скука служители решиха малко да се разнообразят с нас и ни пребъркаха и провериха доста обстойно. На мен даже ми задаваха и въпроси от сорта на за къде пътувам, студент ли съм в Будапеща, при положение, че не съм студент какво точно ще търся там и тн. Все пак не откриха нищо и ни пуснаха.
Този мъничък приятел вдигна шум до небесата!
Постепенно пътниците започнаха да прииждат, докато накрая, преди бординга, малкото пространство на гейта беше изцяло запълнено.
Пасажерите бяха доста разнообразни. Имаше разни дето приличаха на хора често пътуващи между София и Будапеща, имаше бизнесмени в лъскави костюми и още по-лъскави таблети, имаше баби тръгнали на екскурзия, имаше семейства с деца, но най-много бяха младичките екскурзианти отиващи да си направят разходка до Будапеща. Поне една трета от пътниците бяха унгарци, което ме учуди. При цялото това райско изобилие на лоу-кост полети, които могат да избират от Будапеща, те са избрали да дойдат тук. Дано не са съжалявали. Направи ми чпечатление също, че някои пътници четат правилата за ръчен багаж както дявола Евангелието! Имаше хора с по две торби на гейта, имаше и други с такива огромни куфари, че съм почти сигурен, че мъкнеха сватбен чеиз… С огромен интерес проследих дали някой ще им премери чантите, ще ги таксува допълнително или нещо подобно, но нищо такова не се случи… Ех, да бяха паднали в лапичките на хората на О’Лиъри, щяха да видят те (поне така съм чувал)…
Натовариха ни на автобусчетата и ни заведоха до самолета. Тук за първи път видях как работи системата на Wizz за приоритетно качване на борда и честно казано не останах особено впечатлен или трогнат. Всичко, което успяха да направят с отварянето на първата врата за пътниците с Priority бе да изнервят останалите (всички знаем какви сме ние българите като чакаме на опашка)… Седим си ние на затворени врати като жребци в бокс на конно състезание, рием с копита и чакаме да отворят вратите… Даже по едно време ми се стори, че някой изцвили… В един момент вратите се отвориха и пришпорени пътниците полетяха с вятър в косите. Колкото и да бях увлечен от този конски състезателен дух, все пак успех да намеря човешкото в себе си и с галантен жест достоен за слон в стъкларски магазин, да пропусна една-две дами пред мен… Kакто и да е, малко преди стълбите тръсът прераства в галоп и ето, че скоро сме в търбуха на самолета (ние влязохме от входа на баш майсторите, демек задния)…
Първото впечатление, вълната от което ме обля като зелева чорба махмурлия рано сутрин, бе… теснотията. Бог ме е надарил с всичко друго, но не и ръст, по никакви стандарти не мога да мина за левент и въпреки това се чувствах леко притиснат между седалките. Все пак съм реалист и знам, че при тая цена и този къс полет малко теснотийка няма как да ми развали рахатлъка.
Тук съм си прилепил краката максимално до седалката.
При почти двуметровият пътник на задната седалка беше малко по-сложно.
След като се настанихме последва не особено ентусиазирана демонстрация за безопасност и излитане по писта 09, последвано от плавен ляв завой при който пред нас се откри къпещата се в нещо като мъгла София.
За съжаление времето беше ужасно, а полетът вечерен, така че не можех да се любувам особено на гледката нито да направя кой знае какви снимки (последното, което видях бе река Дунав, някъде при нахлуването ни в румънското въздушно пространство).
Кацнахме 5 минути по-рано от определения час по писта 11R (ако капитан Славов случайно чете този форум – нека се чувства поздравен). Изкараха ни от самолета и до терминала вървяхме пеша (което мен лично ме зарадва).
Набързо си взехме багажа (имаше едва няколко чанти на линията), минахме паспортен контрол и се озовахме във вътрешността на Терминал 1. Предварително бях проучил, че най-изгодно ще ни излезе да си вземем групова карта за 24 часа, която покрива всички линия на транспорта и според сайта на Будапещенския градски транспорт може да се закупи от туристическото бюро на летището. Това ме накара да се наредя на опашката пред бюрото, но когато дойде моят ред … FAIL! Оказа се, че на летището се продават единствено билетчета, при това трябва да отида да ги купя от щанда с порно списания (все пак получих уверение, че карти се продават на всяка спирка на метрото)… Черна точка за градския в Будапеща. Както и да е, купихме си билетчета и яхнахме автобус 200Е, който трябва да ни закара до метрото. Автобусът естествено беше пълен до дупка и естествено неклиматизиран, така че се наложи да пътуваме опрели гръб до една френска група, обменяйки телесни секрети… След десетина минути стигнахме до Кобаня-Кишпешт и се запътихме към метро станцията… Обикновено билетите се продават на самия вход на метростанциите, но не и на тази. Това доведе до известно лутане по перона и по бетонните коридори в търсене на будка за билети, в което бяхме придружени от още 5-6 българи от нашия полет, тихо попържащи под мустак. След 300 зора стигнахме до нова будка със списания, където очаквано карти не се продаваха. На въпросът ми от къде на станцията мога да си купя карта ми бе отговорено кратко и лаконично „Ей тука, от жената на станцията. Ама тя вече си тръгна!” EPIC FAIL! На сайта на градския пишеше, че работното им време е до 22.00, а в 21.00 момата вече си е тръгнала… 100 черни точки за градския в Будапеща.
Все пак си взехме билетчета и стигнахме благополучно в хотела, но горчилката от наивността ми караща ме да вярвам на някакви си официални сайтове на фирми си остана…
Следващите 2 дни в Будапеща минаха неусетно и успешно и за щастие градът успя да натрупа много червени точки. Още преди да заминем бях направил план за разглеждане на забележителностите, бях провел реконгсценировка и бях проиграл различни варианти. В крайна сметка реших първият ден да е значително по-натоварен и да включва посещение на основните забележителности, включително с форсиране на Дунав и осигуряване на плацдарм в района на Буда, както и последващ рейд към закрития пазар на Будапеща. Вторият ден бе включваше атака в полоса Бул. Андраши – Хьосок Тере, която да ни изведе в тил на основните забележителности, последвана от посещение на унгарски ресторант. Хубавото бе, че и двата дни успяхме да излъжем най-големия враг на туриста, кошмара на летовника, бича на амбулантните търговци и палача на екскурзиантите – дъжда! И двата дни почваше да вали след като бяхме свършили разходката…
Роналд Рейгън
Роналд Рейгън върви наперено към паметника на Съветската армия. Усещате символиката, нали?
Това е „лангош”, по нашенски – мекица. Май ги има само в Унгария и България…
Не бива да отидете в Унгария и да не ядете гулаш:
Общо взето унгарската столица е красив, чист и поддържан град, който е силно туристически. Доказателство за това са освен огромните тълпи от туристи (болшинството италианци и азиатци) и хилядите начини и поводи, които местните са измислили да ти бръкнат в джоба. При желание и достатъчно форинти определено няма да скучаете в Будапеща – можете да посетите Парламента им, можете да се качите на терасата на Рибарските кули (да, за качване по стълбичките на терасата искат пари), можете да се снимате с жив сокол (
!), най-сетне можете да имате съмнителното удоволствие да видите отрязаната мумифицирана ръка на крал Ищван, който покръстил маджарите преди 10 века (мисля, че струваше към 200 форинта – осъзнавам, че унгарците това е уникална реликва). Интересното е, че дори за да влезете в базиликата „Свети Ищван” трябва да се бръкнете с известна символична сума (около 1,5 лева) – входът е „безплатен”, но пък там ви причаква католически отец, който настоятелно ви придърпва към кутията с дарения, където е поставен ценоразпис!
Трябва да призная, че отвътре църквата е изключително красива, така че не се колебайте дали да влезете!
Искам само да отбележа, че в крайна сметка успях да си купя заветната групова карта за пътуване в градския (чак на третия ден). Естествено оказа се, че тя не може да се купи на всяка спирка на метрото, а само на определени спирки (FAIL). Оказа се също, че мострата посочена в сайта на Будапещенския градски транспорт няма нищо общо с оригинала (бях принтирал мострата и я показвах за по-лесно, а служителките се пулеха съкрушени)... EPIC FAIL!!!
Ето как изглежда тая прословута карта:
Въпреки всичко не бих искал да създавам грешни впечатления - градският транспорт на унгарската столица има много положителни страни: метрото е на малки интервали, спирките са пълни със знаци, които не ти дават да се заблудиш, мрежата покрива на практика всяко кътче от града. Возихме се на една от най-старите метро линии в света, която е с големината на микробус и е точно под асфалтовата настилка на пътя – много е уютна и симпатична. Спирките са оставени автентични, както са построени преди повече от век и при всяко спиране се чува някаква жизнерадостна музичка! Ако се намирате на „Площада на героите” и не ви се ходи пеша, хванете тази линия към центъра, тя самата е една забележителност.
В крайна сметка Будапеща определено ми хареса. Градът е просто задължителен за всеки, който има дори малък афинитет към пътешествията. С особена красота в Будапеща блестят районът на Буда, пъстроцветните покриви в стил арт-ново, богато орнаментираните католически църкви, сградата на Парламента, замъкът Вайдахуняд. Без колебания препоръчвам посещение на маджарската столица.
За съжаление всяко хубаво нещо си има край, така че в събота за нас дойде време да се прибираме.
BUD- SOF
Wizz Air, operated by Air Via
Airbus 320,
Регистрация: LZ - MDA
Затоварване: 60%
Място: 4 F
Въпреки че тук във форума бе изнесена информация, че от 1-ви април затварят Терминал 1 на летището в Будапеща, това се оказа неистина и двата ни полета бяха проведени оттам. Терминалът е малък, но доста спретнат и разполага с достатъчно места за сядане.
Този път трябваше да чакаме на солидна опашка за чекиране. На самото гише ми взеха и двете разпечатки на бордната карта и ми дадоха конвенционална бордна карта (за разлика от София, където не ми взеха нито една от двете и нищо не ми дадоха). Проверката за сигурността бе доста щателна, скенерът изпищя и служителят по сигурността с подла усмивчица ме издърпа настрани. От тук нататък аз бях „his bitch”, както биха казали в някой американски зандан. Бърка ми в чорапите, в крачолите, в ръкавите, няколко пъти ме „гали” с малкото скенерче, въртя ме като пумпал насам натам и нищо…
После имахме време да разгледаме и трите безмитни магазина на летището и да направим някои малки покупки, след което ни закараха с автобус до самолета и излетяхме мощно в проливния унгарски дъжд. Мисля, че това бе първият полет, по време на който не успявам да видя нищо през прозореца. Този път почти всички пътници бяха българи и затоварването бе по-слабо.
Много ме е яд, че при рулирането не можах (моят апарат отказва да снима на тъмно) да заснема някои интересни посетители на летището – от сорта на Boeing 767 на Malev или Airbus 320 на фалиралата Air Australia.
Както и да е, полетното време бе малко над час. Кабинният екипаж бе на Air Via, както и при първия полет си вършеха работата експедитивно, съсредоточено и любезно.
Дисплеят, от който главната стюардеса командва парада:
Полетът завърши с кацане точно навреме по 09 (поздрави за капитан Кръстев).
Това бе и краят на разходката ни до Дунавската перла – Будапеща.
Тръпна в очакване на вашите коментари и въпроси (предполагам доста хора от форума ще пробват линията, така че ако с нещо мога да помогна за Будапеща – тук съм).
По принцип това пътуване не беше планирано, но след като Wizz пуснаха линията SOF-BUD просто нямаше как да устоя на изкушението от ниските цени и набързо резервирах четири билета за мен и родата.
Така, на 5-ти април най-накрая дойде време за заминаване.
Няколко дни преди заминаването следях полетите на Wizz на радара. Явно поради недостиг на самолети (предполагам има нещо общо с фалита на Malev, бясната експанзия в Будапеща и съревнованието с Ryanair) „розовите” бяха наели самолет на Air Via да изпълнява част от полетите им от София. Впоследствие се оказа, че с именно такъв самолет ще летим до Унгария и обратно.
На 5-ти вечерта дойде време за полета.
SOF-BUD
Wizz Air, operated by Air Via
Airbus 320,
Регистрация: LZ - MDA
Затоварване: 80%
Място: 23 А
Когато пристигнахме на летището там беше като призрачен град в Дивия запад – никакво движение и почти никакви хора. Гишетата за check-in вече бяха отворени, но нямаше опашка каквато бях свикнал да виждам.
Оставихме си багажа безпроблемно и без чакане и отидохме на гейта. При преминаването през проверката за сигурност умрелите от скука служители решиха малко да се разнообразят с нас и ни пребъркаха и провериха доста обстойно. На мен даже ми задаваха и въпроси от сорта на за къде пътувам, студент ли съм в Будапеща, при положение, че не съм студент какво точно ще търся там и тн. Все пак не откриха нищо и ни пуснаха.
Този мъничък приятел вдигна шум до небесата!
Постепенно пътниците започнаха да прииждат, докато накрая, преди бординга, малкото пространство на гейта беше изцяло запълнено.
Пасажерите бяха доста разнообразни. Имаше разни дето приличаха на хора често пътуващи между София и Будапеща, имаше бизнесмени в лъскави костюми и още по-лъскави таблети, имаше баби тръгнали на екскурзия, имаше семейства с деца, но най-много бяха младичките екскурзианти отиващи да си направят разходка до Будапеща. Поне една трета от пътниците бяха унгарци, което ме учуди. При цялото това райско изобилие на лоу-кост полети, които могат да избират от Будапеща, те са избрали да дойдат тук. Дано не са съжалявали. Направи ми чпечатление също, че някои пътници четат правилата за ръчен багаж както дявола Евангелието! Имаше хора с по две торби на гейта, имаше и други с такива огромни куфари, че съм почти сигурен, че мъкнеха сватбен чеиз… С огромен интерес проследих дали някой ще им премери чантите, ще ги таксува допълнително или нещо подобно, но нищо такова не се случи… Ех, да бяха паднали в лапичките на хората на О’Лиъри, щяха да видят те (поне така съм чувал)…
Натовариха ни на автобусчетата и ни заведоха до самолета. Тук за първи път видях как работи системата на Wizz за приоритетно качване на борда и честно казано не останах особено впечатлен или трогнат. Всичко, което успяха да направят с отварянето на първата врата за пътниците с Priority бе да изнервят останалите (всички знаем какви сме ние българите като чакаме на опашка)… Седим си ние на затворени врати като жребци в бокс на конно състезание, рием с копита и чакаме да отворят вратите… Даже по едно време ми се стори, че някой изцвили… В един момент вратите се отвориха и пришпорени пътниците полетяха с вятър в косите. Колкото и да бях увлечен от този конски състезателен дух, все пак успех да намеря човешкото в себе си и с галантен жест достоен за слон в стъкларски магазин, да пропусна една-две дами пред мен… Kакто и да е, малко преди стълбите тръсът прераства в галоп и ето, че скоро сме в търбуха на самолета (ние влязохме от входа на баш майсторите, демек задния)…
Първото впечатление, вълната от което ме обля като зелева чорба махмурлия рано сутрин, бе… теснотията. Бог ме е надарил с всичко друго, но не и ръст, по никакви стандарти не мога да мина за левент и въпреки това се чувствах леко притиснат между седалките. Все пак съм реалист и знам, че при тая цена и този къс полет малко теснотийка няма как да ми развали рахатлъка.
Тук съм си прилепил краката максимално до седалката.
При почти двуметровият пътник на задната седалка беше малко по-сложно.
След като се настанихме последва не особено ентусиазирана демонстрация за безопасност и излитане по писта 09, последвано от плавен ляв завой при който пред нас се откри къпещата се в нещо като мъгла София.
За съжаление времето беше ужасно, а полетът вечерен, така че не можех да се любувам особено на гледката нито да направя кой знае какви снимки (последното, което видях бе река Дунав, някъде при нахлуването ни в румънското въздушно пространство).
Кацнахме 5 минути по-рано от определения час по писта 11R (ако капитан Славов случайно чете този форум – нека се чувства поздравен). Изкараха ни от самолета и до терминала вървяхме пеша (което мен лично ме зарадва).
Набързо си взехме багажа (имаше едва няколко чанти на линията), минахме паспортен контрол и се озовахме във вътрешността на Терминал 1. Предварително бях проучил, че най-изгодно ще ни излезе да си вземем групова карта за 24 часа, която покрива всички линия на транспорта и според сайта на Будапещенския градски транспорт може да се закупи от туристическото бюро на летището. Това ме накара да се наредя на опашката пред бюрото, но когато дойде моят ред … FAIL! Оказа се, че на летището се продават единствено билетчета, при това трябва да отида да ги купя от щанда с порно списания (все пак получих уверение, че карти се продават на всяка спирка на метрото)… Черна точка за градския в Будапеща. Както и да е, купихме си билетчета и яхнахме автобус 200Е, който трябва да ни закара до метрото. Автобусът естествено беше пълен до дупка и естествено неклиматизиран, така че се наложи да пътуваме опрели гръб до една френска група, обменяйки телесни секрети… След десетина минути стигнахме до Кобаня-Кишпешт и се запътихме към метро станцията… Обикновено билетите се продават на самия вход на метростанциите, но не и на тази. Това доведе до известно лутане по перона и по бетонните коридори в търсене на будка за билети, в което бяхме придружени от още 5-6 българи от нашия полет, тихо попържащи под мустак. След 300 зора стигнахме до нова будка със списания, където очаквано карти не се продаваха. На въпросът ми от къде на станцията мога да си купя карта ми бе отговорено кратко и лаконично „Ей тука, от жената на станцията. Ама тя вече си тръгна!” EPIC FAIL! На сайта на градския пишеше, че работното им време е до 22.00, а в 21.00 момата вече си е тръгнала… 100 черни точки за градския в Будапеща.
Все пак си взехме билетчета и стигнахме благополучно в хотела, но горчилката от наивността ми караща ме да вярвам на някакви си официални сайтове на фирми си остана…
Следващите 2 дни в Будапеща минаха неусетно и успешно и за щастие градът успя да натрупа много червени точки. Още преди да заминем бях направил план за разглеждане на забележителностите, бях провел реконгсценировка и бях проиграл различни варианти. В крайна сметка реших първият ден да е значително по-натоварен и да включва посещение на основните забележителности, включително с форсиране на Дунав и осигуряване на плацдарм в района на Буда, както и последващ рейд към закрития пазар на Будапеща. Вторият ден бе включваше атака в полоса Бул. Андраши – Хьосок Тере, която да ни изведе в тил на основните забележителности, последвана от посещение на унгарски ресторант. Хубавото бе, че и двата дни успяхме да излъжем най-големия враг на туриста, кошмара на летовника, бича на амбулантните търговци и палача на екскурзиантите – дъжда! И двата дни почваше да вали след като бяхме свършили разходката…
Роналд Рейгън
Роналд Рейгън върви наперено към паметника на Съветската армия. Усещате символиката, нали?
Това е „лангош”, по нашенски – мекица. Май ги има само в Унгария и България…
Не бива да отидете в Унгария и да не ядете гулаш:
Общо взето унгарската столица е красив, чист и поддържан град, който е силно туристически. Доказателство за това са освен огромните тълпи от туристи (болшинството италианци и азиатци) и хилядите начини и поводи, които местните са измислили да ти бръкнат в джоба. При желание и достатъчно форинти определено няма да скучаете в Будапеща – можете да посетите Парламента им, можете да се качите на терасата на Рибарските кули (да, за качване по стълбичките на терасата искат пари), можете да се снимате с жив сокол (
!), най-сетне можете да имате съмнителното удоволствие да видите отрязаната мумифицирана ръка на крал Ищван, който покръстил маджарите преди 10 века (мисля, че струваше към 200 форинта – осъзнавам, че унгарците това е уникална реликва). Интересното е, че дори за да влезете в базиликата „Свети Ищван” трябва да се бръкнете с известна символична сума (около 1,5 лева) – входът е „безплатен”, но пък там ви причаква католически отец, който настоятелно ви придърпва към кутията с дарения, където е поставен ценоразпис! Трябва да призная, че отвътре църквата е изключително красива, така че не се колебайте дали да влезете!
Искам само да отбележа, че в крайна сметка успях да си купя заветната групова карта за пътуване в градския (чак на третия ден). Естествено оказа се, че тя не може да се купи на всяка спирка на метрото, а само на определени спирки (FAIL). Оказа се също, че мострата посочена в сайта на Будапещенския градски транспорт няма нищо общо с оригинала (бях принтирал мострата и я показвах за по-лесно, а служителките се пулеха съкрушени)... EPIC FAIL!!!
Ето как изглежда тая прословута карта:
Въпреки всичко не бих искал да създавам грешни впечатления - градският транспорт на унгарската столица има много положителни страни: метрото е на малки интервали, спирките са пълни със знаци, които не ти дават да се заблудиш, мрежата покрива на практика всяко кътче от града. Возихме се на една от най-старите метро линии в света, която е с големината на микробус и е точно под асфалтовата настилка на пътя – много е уютна и симпатична. Спирките са оставени автентични, както са построени преди повече от век и при всяко спиране се чува някаква жизнерадостна музичка! Ако се намирате на „Площада на героите” и не ви се ходи пеша, хванете тази линия към центъра, тя самата е една забележителност.
В крайна сметка Будапеща определено ми хареса. Градът е просто задължителен за всеки, който има дори малък афинитет към пътешествията. С особена красота в Будапеща блестят районът на Буда, пъстроцветните покриви в стил арт-ново, богато орнаментираните католически църкви, сградата на Парламента, замъкът Вайдахуняд. Без колебания препоръчвам посещение на маджарската столица.
За съжаление всяко хубаво нещо си има край, така че в събота за нас дойде време да се прибираме.
BUD- SOF
Wizz Air, operated by Air Via
Airbus 320,
Регистрация: LZ - MDA
Затоварване: 60%
Място: 4 F
Въпреки че тук във форума бе изнесена информация, че от 1-ви април затварят Терминал 1 на летището в Будапеща, това се оказа неистина и двата ни полета бяха проведени оттам. Терминалът е малък, но доста спретнат и разполага с достатъчно места за сядане.
Този път трябваше да чакаме на солидна опашка за чекиране. На самото гише ми взеха и двете разпечатки на бордната карта и ми дадоха конвенционална бордна карта (за разлика от София, където не ми взеха нито една от двете и нищо не ми дадоха). Проверката за сигурността бе доста щателна, скенерът изпищя и служителят по сигурността с подла усмивчица ме издърпа настрани. От тук нататък аз бях „his bitch”, както биха казали в някой американски зандан. Бърка ми в чорапите, в крачолите, в ръкавите, няколко пъти ме „гали” с малкото скенерче, въртя ме като пумпал насам натам и нищо…
После имахме време да разгледаме и трите безмитни магазина на летището и да направим някои малки покупки, след което ни закараха с автобус до самолета и излетяхме мощно в проливния унгарски дъжд. Мисля, че това бе първият полет, по време на който не успявам да видя нищо през прозореца. Този път почти всички пътници бяха българи и затоварването бе по-слабо.
Много ме е яд, че при рулирането не можах (моят апарат отказва да снима на тъмно) да заснема някои интересни посетители на летището – от сорта на Boeing 767 на Malev или Airbus 320 на фалиралата Air Australia.
Както и да е, полетното време бе малко над час. Кабинният екипаж бе на Air Via, както и при първия полет си вършеха работата експедитивно, съсредоточено и любезно.
Дисплеят, от който главната стюардеса командва парада:
Полетът завърши с кацане точно навреме по 09 (поздрави за капитан Кръстев).
Това бе и краят на разходката ни до Дунавската перла – Будапеща.
Тръпна в очакване на вашите коментари и въпроси (предполагам доста хора от форума ще пробват линията, така че ако с нещо мога да помогна за Будапеща – тук съм).
) - Malev фалира и това бе възприето като национална трагедия в Унгария. Летището в Будапеща загуби 1,5 милиона трансферни пътника годишно. Но пък колко ли такива туристи като мен са избрали или ще изберат да направят непланирана екскурзия до Унгария с новите low cost полети - предполагам много! Тези туристи плащат за хотели, за храна, за транспорт и тн, тоест вкарват някакви пари в унгарската икономика. Пък и местните маджари вече имат доста богат избор от евтини полети...